- Сега обаче се изнервиха, защото имат къс предизборен спринт, казва още социалният психолог
- Хващам се веднага за думите на покойния депутат от левицата проф. Чавдар Добрев, който след едно парламентарно спречкване казва, че нашата народопсихология не позволява на депутатите да се сбият качествено, а само да имитират бой. Има ли резон в това твърдение, доц. Димитров?
- До голяма степен има, защото нашата култура е много вербална и активната агресия присъства много битово в нея. Тя не е достатъчно агресивна, и то във всеки един аспект. Много повече обръщаме внимание на псуването, на вербалната агресия, на този тип пожелателни клетви, които са
насочени към това да наранят душата, отколкото да наранят тялото
И затова не се и очакват някакви особени прояви на физическа агресия в политическия ни живот. Дори и последните няколко дни този тип политическо говорене залита в полето на обидата, но липсва съприкосновението между хората в чисто физическия му смисъл.
- Как си обяснявате този факт?
- От една страна,
ние мислим магично - мистицизмът ни е вкоренен
в манталитета. От друга - ние сме много пасивна нация. Всеки един член на нашата нация, или грубо казано група, в болшинството си е с т.нар. външна локализация на контрола - т.е. чакаме нещата да се случат без нашето дейно участие.
Ние сме пасивна култура, свикнала да очаква нещата някой друг да ги направи, някой друг да ги случи. В комбинация с магичното мислене избива в това да прибягваме до този тип “вербални магии” и да избягваме да влизаме в съприкосновение. А това е видимо и в исторически план - дори революциите в България са случвани от малцина и резултатите им винаги са зависели отвън.
- В този ред на мисли заобикалящата ни социална среда не би ли трябвало да създава предпоставки за агресия, която да се прехвърля в парламента? Или е обратното - една агресия в НС да рефлектира върху обществените взаимоотношения.
- Българският парламентаризъм е много млад и незрял. В този смисъл все още като че ли не се е стигало до някакви явни поводи, които да предизвикат по-агресивно или нападателно поведение в парламентарната зала. От една страна, защото донякъде нещата са се случвали на масата на преговорите - било то на официалната маса на преговорите, или на преговорните маси “зад кулисите” на това, което наблюдаваме. И нещата винаги са се разрешавали по относително мек и неагресивен начин - било то с формални или неформални договорки.
Не е имало достатъчно поводи да се изяснят диаметрални позиции, които да влязат във видим конфликт помежду си. Дори заради това, че до голяма степен българските политически субекти през годините
гравитират около едни и същи идеи - няма го сблъсъка на идеите
Дори да има някакво отклонение, идеята в ядрото си е близка с идеологията на другите партии.
В зората на демокрацията имаше подобни поводи да се натрупа напрежение между двете тогава крайни идеологии - социалистическата на БСП и на демокрацията на СДС. Но тогава малко или много политическата класа проявава зрелостта, която се очаква в такива моменти -
едните отстъпиха, а другите проявиха смелост да не влязат в директно противоречие
и да постигнат някакъв баланс.
С изключение на изминалите три парламента, в последните години ние видяхме няколко Народни събрания, в които нямаше особен повод за радикализация. Защото управлението на ГЕРБ се коалираше, успешно или не чак толкова успешно, със свои партньори в НС, а опозицията, в лицето само и единствено на социалистическата партия, не успяваше да се изяви. Още повече, доколкото и това може да бъде фактор, БСП беше предвождана от жена, от която не се очаква като политически лидер да влиза в някакви директни физически разпри. Те се уталожваха от едни чисто случайни съвпадения на обстоятелствата. Като че ли в нашата политическа действителност нещата са много повече в полето на кеча, на театралния бой и театрално заплашване и умерена сила, отколкото на истинския бокс.
- През 90-те години имаме силно поляризирани мнения, а след идването на царя политическата обстановка сякаш се успокоява. А след него виждаме и спад за избирателната активност, което може би говори за разочарование от политиката като цяло. Виждате ли връзка между липсата на радикална агресия в парламента със системната загуба на интерес и доверие в институцията на парламента?
- Царят безспорно внесе нотка на аристократизъм в политическия живот, но и по негово време имаше сблъсъци в парламентарната зала. Още повече че той понякога много трудно успяваше да озапти представителите на двете партии, които дълго време се изживяваха като ключови фактори в неговото управление, наричайки се мандатоносители. И те си позволяваха малко по-свободно говорене и поведение. Но те също не прекрачиха прага на добрия тон.
Иначе до голяма степен липсата на интерес към политическия живот съответно не създава предпоставки за особена активност от страна на политиците, така че те да искат да бъдат видени и по-показно да подхождат в поведението си. Ние традиционно
стъпваме на схващането, че “всички са маскари”,
че няма смисъл да им обръщаме внимание и да се интересуваме твърде много. Което пък, от друга страна, дава една достатъчно благоприятна почва за постигане на съгласие и смирение между противоречиви политически платформи по други начини.
Говоренето и действията стават малко по-видими и агресивни в предизборни ситуации. Видяхме го през последните няколко седмици в това НС. И въпреки наивността на много от нас, българите, че нещата може да се уталожат и да се помирят, видяхме, че
политическите партии осъзнаха факта, че са в активна предизборна ситуация
Защото всяка една партия почва да се готви за следващите избори от момента, в който са минали предишните. Този маратон, който всяка една партия очаква да продължи поне няколко години и не си пази силите за последния спринт, се оказа доста къс и това наложи спринтът да се случи по-рано от очакваното. И затова видяхме различни ситуации, в които депутатите, меко казано, се закачат помежду си. Съответно някои от тях малко по-остро се отнасят към опонентите си и това предизвиква ответната реакция.
- А в каква степен социалните мрежи са на агресивно поведение предвид факта, че през последното десетилетие станаха инструмент в ръцете на политиците, чрез който да комуникират с публиката си?
- Социалните мрежи са част от ежедневието ни, както и в света, в който живеем. И със сигурност е канал, на който трябва да се обръща внимание - включително и политиците залагат на някакви очаквания. В българската действителност обаче те не са чак толкова значим фактор за формиране на общественото мнение. Все още
традиционните медии са по-ключовият медиатор между народа и политическата класа
В социалните мрежи нещата са по-встрани от интереса им - образно казано, гледат се неглижирано и през пръсти. През последните няколко седмици и месеци видяхме проблема с поддържането на каналите на социалните мрежи от страна на правителството на ПП - видя се, че всъщност нещата са малко оставени почти на самотек или по-скоро на сътрудници, които не са твърде внимателни в работата си. И отново залагането на традиционния пиар. Но предишният министър-председател пък доста по-умело ги използваше. Той общуваше с традиционните медии през социалните мрежи и много често традиционните взимаха информация от неговата социална мрежа, за да ползват в информационния си поток. Това беше добър опит да се покаже, че социалните мрежи са значим фактор, но в нашия манталитет те се ползват много повече за забавление. Дори най-мощната и влиятелна социална мрежа в България - фейсбук, се възприема много повече в първоначалния ѝ замисъл и функция - за забавление и запознанства, отколкото на медия, в която някой да твори съдържание или някой пък да възприема съдържание като достоверно. Достоверността като ключов фактор за възприемането на информация продължава да се отдава и очаква от традиционните медии.
