Като малък исках да стана световен шампион по ски, национал във футбола и поет като Дебелянов
- Честит рожден ден, проф. Биолчев. На 11 декември навършвате 80 години. Как се чувствате на тази достолепна възраст?
- Внимавам, да не се почувствам на осем. Надявам се свирепата ми самоирония да не ми позволи това.
- Казват, че около рождения си ден човек попада в т.нар. сатурнова дупка. При вас как беше, имахте ли по-особени преживявания?
- Имал съм чувството, че съм в някаква дупка, но отде да зная сатурнова ли е. Откак се помня от хороскопите ме е напушвал смях. Като помислиш - зодиите те правят еднакъв с една дванайсета от населението. Какво да му се радваш, от какво да му се плашиш.
- Имате роман със заглавие “Сатурнов кръг”. Вълнува ли ви сатурновата тема?
- В романа това не е термин от хороскопа. Метафора е. Много често много от нас попадат в кръг като планетата Сатурн. А както науката е установила - този кръг е от лед.
- По романа ви режисьорът Никола Рударов засне филма “Вик за помощ”. За какво трябва да извика обществото сега?
- Това заглавие имаше смисъл в друго време. Не обществото днес да извика! Да си каже - стига крясъци. От тях никой не чува какво се говори. Уж диалог, а се получава само надвикване.
- Произхождате от славен поборнически македонски род. Вие борбена натура ли сте?
- Смущава ме този често употребяван израз - борбена натура. Нормално ли е да си в непрекъсната схватка, когато животът ти предлага толкова възможности да решиш проблеми с ум и проницателност.
Борбеността е закотвена в мига - бързото решение. Но доста време ми отне да прозра, че бързото решение не е гаранция за успех, но пък гаранция за неуспех е закъснялото решение.
Животът е прекалено
кратък, за да го
живеем прибързано,
и прекалено хубав, за да го пропиляваме в несигурност или в непризнат страх.
А за да отговоря най-точно на въпроса ви - никой никога не може да ме принуди да направя нещо, в което не съм дълбоко убеден.
- Като малък какъв мечтаехте да станете?
- Световен шампион по ски, национал във футбола и поет като Димчо Дебелянов, чиито стихотворения (и не само неговите) и сега мога без грешка да изрецитирам, дори да ме събудят от кошмарен сън.
И трите не се осъществиха. Във футбола ме отклони полската водка, физическите ми данни на скиор се сблъскаха със склонността ми да се зазяпвам и често пропусках врати заради внезапно втренчване встрани.
Но това точно ме направи белетрист - непрестанната жажда да наблюдаваш, да виждаш всичко в движение. Не станах, естествено, Димчо Дебелянов, но пък поезията не пожела да напусне прозата ми, в която винаги съм се чувствал най-близо до мечтаната реализация в живота ми.
- Кое беше първото ви разочарование в живота?
- Като гледам какво става с манталитета на хората в пъстър масов мащаб, май първото разочарование тепърва ми предстои. Макар никога досега да не съм позволявал стресът от дивотиите да измести обективността на мисленето ми. А знаете и моето кредо - най-добрият оптимист е умореният песимист.
Не звучи като “Ода на радостта”, но съдържа известно равновесие. Дано нещата не надскочат критичната граница. Не чертай прави линии, когато действителността в цялата история на цивилизацията, по думите на Хегел, се движи в спирала.
- Защо не останахте да учите в България, а заминахте в Полша, която тогава наричаха “най-веселата барака на социализма”?
- Откровено ли да отговоря? На двайсет години, току-що излязъл от казармата, не мислиш весела или тъжна е бараката, а се носиш по тогавашния мит за красивите полякини.
Разбира се - бяхме гледали вече филмите на Вайда и усещахме вкуса на един друг, различен от нашия свят.
Ако не бях заминал
да следвам в Краков,
нямаше да съм този
човек, който
съм сега
Когато се върнахме, бяхме пълни с енергия и готовност да донесем нещо ново и да го отстояваме. Оказа се, че това са само искри от една младежка илюзия.
- Изкачвате цялата кариерна стълба в Софийския университет, включително и два мандата ректор. Ако започвахте отначало, какво бихте променили в управлението на най-елитното българско учебно завадение?
- Когато си получил доверието на един храм на духа, какъвто е нашата Алма матер, не започвай с промени. Университетът е средище на благородна, взряна в историята консервативност, и същевременно люпилня на млад интелект. Разкривай хоризонти, а не пътеки. Но е трудно. И понякога неблагодарно.
- Знам, че веднъж по-малкият ви внук ви попитал кое е по-голямо - ректор или директор. Какво му отговорихте?
- Бил е малък, за да му кажа, че нищо не е по-голямо от себе си. Но пък и не съм съвсем сигурен, че той ми е задавал точно този въпрос.
- През годините на демокрацията по български каниха ли ви да участвате в политическата или държавническата власт?
- Да. Няколко пъти. Ако не се поддадеш на самоласкателство, можеш да различиш за мисия ли те канят, или за дребен интерес. За съжаление - второто преобладава.
Винаги съм отказвал. Логично е да ме попитат - а защо прие да си ректор. Тук отговорът е по-лесен - университетът е средоточие на интелект, въпреки усилията на разврещяната посредственост до го принизява и изтласква встрани. И ректорът не е началник, а отговорен сътрудник на съзиданието. Тук всяко подражание на политическа власт е пагубно.
- Защо според вас борбата за власт сега е толкова свирепа и “безмилостно жестока”, въпреки тежките проблеми в държавата и извън нея?
- Открай време е така. Ние сме като личности природно интелигентни, но като общество - социално недоразвити.
Няма друга държава в Европа, в която съвременни замъци да са свързани с улици с разнебитен асфалт. “Държавата - това съм аз”. Но едно е да го каже френският крал, а друго - настървеният новобогаташ.
- Със съпругата си - режисьорката Мариана Евстатиева, направихте само два филма - “Дяволското оръжие” и “Племенникът чужденец”. Защо толкова малко?
- Така се случи. Пък и в изкуството не бройката определя стойността, а какво помнят от създаденото хората. Амбициите нямат власт над художествения резултат.
- Защо избрахте разказа на Йордан Йовков “През чумавото” за сценария си за филма “Чумата”?
- Беше ми предложено. Оказа се за мен огромно предизвикателство. Разказът на големия български писател е фактически безсюжетен - една уникална притча за любовта, която единствена побеждава страха от смъртта.
Трябваше да се създаде филмова история, а това носеше притеснението, че можеш да снижиш художествения патос на идеята. Работих повече от две години. По принцип съм се убедил, по думите, ако не се лъжа на Чехов, че в писането е много важно умението да зачеркваш. Доста “моливи” изхабих!
- Кога ще го видим филма на екран?
- Предполагаемо през пролетта. Сигурност няма. И тук инфлацията висеше като дамоклев меч над цялата продукция. Но “Мирамар”, продуцентската къща, застана твърдо зад тая идея, а имам пълна вяра на режисьора Иван Владимиров.
- Как преминават пенсионерските ви дни? Карате ли още ски, продължавате ли с подводния риболов?
- Всякакви дни
съм имал, но
пенсионерски нямам
и няма да имам.
Ще живея, колкото ми е писано такъв, какъвто съм бил винаги - да не преча на другите и да не изневерявам на себе си.
- Наближава Коледа. Пожелайте за празника нещо на българите във вашия остроумен, шеговит и критичен стил. Може и да е като за рубриката “Проблясъци” на “24 часа”, на която сте чест автор.
- Малко смирение. И най-после да осъзнаем, че като шумно, страстно и безмилостно се ругаем взаимно пред очите на културния свят, да не се чудим защо не ни искат в Шенген.
Да, и още нещо: националните ни проблясъци да не се изчерпят с новогодишната заря.
