В България всички разбират от футбол, жени и история. Тази древна китайска поговорка отново е в сила у нас тези дни. Поводът да се говори за това вече е известен на всички. Режисьорът Максим Генчев отново изгря мощно на небосклона. И отново предизвика скандал. Този път с името и делото на Христо Ботев. Няма да припомням на читателите какво се изписа по адрес на този режисьор. Главно псувни и подигравки, а някой даже го нарече „най-презирания човек на територията“ (сиреч България).
Но това, което ме накара и мен да се хвана най-сетне за перото бе „заплахата“, че Генчев се кани да прави филм за царете Иван Александър и Иван Шишман. Което наистина ме хвърля в ужас, защото съм посветил половината си съзнателен живот да доказвам на света, че това са двама владетели, имащи много важен принос в българската история. При единия България достига нов „златен век“, българските книжовници разнасят Божието слово из целия славянски свят, а в страната са изградени стотици градове и красиви църкви. Другият пък се сражава до последна капка кръв с малката си войска срещу многохилядния османски поробител. И накрая слага главата си на дръвника за Отечеството пред портите на последния си град – Никопол.
За съжаление и двамата бяха „омаскарени“ и то през ХХ в. От субективни съвременни историци и от писатели и драматурзи, мечтаещи за няколко минути слава на гърба на отдалите живота си за България царе. Нищо, че първият е възхваляван нееднократно в своя век от свои и чужди, а за Иван Шишман народът създава най-големият епос от песни, славещи неговата съпротива срещу иноверците. Малкото запазени надписи и летописни бележки от XIV в. показват как неговите последни военачалници се заклеват, че няма да предадат вярата му и ще се бият до последна капка кръв. А през XIX в. името на Иван Шишман става истинско знаме в борбата срещу турците, което априлските въстаници шепнат с упование.
Нашето съзнание обаче е формирано не от неговия героизъм и непреклонност пред враговете, а от лигавите му монолози в драмата на Камен Зидаров, където той се оплаква и хленчи като малко дете, проклинайки за всичко баща си. И това още не е премахнато от повечето учебници, където Иван Шишман е описван като слаб, бездарен и безхарактерен монарх.
Ето от това ме е страх, слушайки за новото начинание на Максим Генчев. Направих си труда да попрочета в Интернет какво пише за този автор, когото нямам честта да познавам лично. В общи линии там се твърди, че известността му идва преди десетина години от суперуспешната реклама на кренвирши в ретростил „Оо, Пепи”, в която той играе саламджията, произнесъл тази незабравима реплика. Имал е и участие в доста гледан видеоклип към песента на дует Каризма – „Ще избягам ли от теб“. Иначе се е подвизавал основно като актьор, докато изведнъж не се превръща в режисьор на исторически ленти.
Аз нямам нищо против превъплъщението на един актьор в режисьор на исторически филми. Достатъчно е да си спомним Мел Гибсън, който изигра главната роля в историческата драма „Галиполи“, а после режисира великите „Смело сърце“ и „Апокалипто“ (в първия случай и участва в главната роля). Противно на много мнения, за мен вторият филм се нарежда сред най-добрите исторически ленти, създадени за всички времена.
Но може ли това да се случи в българските условия. Самият аз съм изкушен от правенето на документални исторически филми. В продължение на 7 години съм правил седмично авторско предаване за история и археология „Изгубения Граал” по една от националните телевизии. По същество това бяха стотици 28-минутни филми за българското историческо наследство. Участвал съм в други десетки филми на световни телевизии, сред които продукции на „National Geographic“, „Travel channel”, „Discovery Channel” и много други. Дори сега пиша тези редове буквално от „снимачната площадка“ на Перперикон, където вчера заснехме епизод за базираната в Токио японска телевизия TBS с близо 20 милионна аудитория от зрители. А моята мечта е България наистина да направи исторически филм, който да бъде гледан по целия свят.
Нашата страна е произвеждала не лоши исторически филми. Дори доста наивният „Калоян“ от 1963 г. в някаква степен отговаряше на своето време, представено от суперпродукцията „Спартак“ с Кърк Дъглас (1960). А през 70-80-те години на миналия век се създадоха доста добри филми в стила именно на американските суперпродукции от същата епоха като „Сватбите на Йоан Асен“, „Време разделно“ и особено – „Аспарух“.
За последния имам и личен поглед, защото главен консултант на режисьора Людмил Стайков бе баща ми, проф. Димитър Овчаров. Двамата буквално „горяха“ при създаването на лентата. Помня как една нощ в два след полунощ Стайков се обади по телефона да пита как са се целували българите през средновековието. Тогава се заснемаше любовната сцена с участието на Стойко Пеев и Ваня Цветкова. Баща ми трябваше да прерови цялата научна литература, за да открие някакво свидетелство за интимните отношения в онези далечни времена.
Разбира се, сега са други времена. България няма как днес да отдели такива средства, както тогавашната тоталитарна държава. Така например в „масовките“ при заснемането на „Аспарух“ участваше цяла дивизия запасняци, мобилизирани специално за това. Но и в света времето на историческите суперпродукции като че ли е отминало (изключение правят азиатските държави като Китай, Южна Корея и др.) Сега се правят други филми, в които художественото кино успешно се съчетава с документалистиката. Актьорската игра в тях се редува с коментарите на учени, които са специалисти по съответната тема. И тези опити стават все по-смели. Наскоро гледах една продукция на Netflix за Римската империя, в която актьорите вече не играят безмълвно на фона на историческия разказ, а имат доста дълги диалози, появяват се сериозно разработени батални постановки, заснети са дори сексуални сцени!
А какво предлага Максим Генчев в своя „Ботев“. Ще си послужа с безпощадната оценка на Георги Лозанов, който е безспорен капацитет по филмовите въпроси. „Образът на Ботев е пресъздаден по пропагандната кройка от близкото минало, като е слепен от готови представи, познати още от началното образование. Превърнат е в екранен манекен на визуалните и риторическите схеми за героя, наложени през соца, по които заедно с Левски, Ботев или Бенковски се пресъздаваха и революционери с каскети, партизани и политкомисари.“
Ето това трябва да се избегне при правенето на исторически филми у нас. За мен няма съмнение, че бъдещето е именно на смесицата от документално и художествено кино, в което учените-специалисти играят не по-малка роля, отколкото актьорите. А не както при „Ботев“. Нима някой разбра, че Максим Генчев се е консултирал с видния историк проф. Пламен Павлов (освен набързо пробягалия през екрана ред с името му). Друг е въпросът какво точно е взел предвид от неговите съвети при заснемането на филма. И не съм сигурен дали моят приятел Пламен се гордее особено с това участие.
