В тесни пространства неделни клиенти съзерцават

многопластовите внушения на продуктовото разнообразие

Съдейки по поведението на клиентите, миналата неделя в кварталния магазин имаше изложение на високи технологии и съвременни арт инсталации.

Както е добре известно, неделният клиент е различен от всички останали, той е гост-изследовател. Главната му работа е да се шляе и разглежда, дори когато няма нищо за разглеждане, да ходи бавно и да говори много, за да изстиска с наслада и последната секунда от отегчителното си свободно време.

Макар да е хипермаркети, въпросният квартален оазис на хранително-вкусовата промишленост и битовата химия е сбутан в приземния етаж на реновирана градска къща. Предлага тесни пространства за преминаване, които изискват от посетителите добри рефлекси, максимална толерантност и отлична ориентация.

Влизам. Възрастна дама е наведена ниско над щанда с яйцата, задната й част препречва коридора, нищо по-едро от Йоркшир териер или гугутка не би преминало.

Жената е неконтактна, напълно отдадена на яйчения асортимент, сякаш е открила нови аспекти на научно-техническата революция и съзнанието й е заето с вникване в дълбокия им смисъл. Дори хипотетично да успея да я заобиколя, за да щурмувам яйцата от другата й страна, пътят ми е допълнително затруднен от препълнена със стока количка. Зад нея стърчи неподвижна като Рамзес Втори служителка с каменно изражение. Погледът й е див, втренчен някъде над мен и леко в дясно. Осъзнавам, че изчаква дамата да се разкара от яйцата, за да зареди щандовете, потиснатият й гняв напомня за изнервен посетител на Лувъра, чийто изглед към Джокондата е препречен от тълпа снажни холандски туристи.

Клякам в краката на служителката, двете жени не помръдват и не дават вид, че ме забелязват - или са на пауза, или съм невидима.

Протягам гъвкаво ръка покрай внушителната дясна раменна става на възрастната дама, с виртуозна извивка достигам кора яйца размер L и я грабвам, без да докосна дори едно влакно от плетеното ѝ палто. Изправям се пъргаво и се залепям плътно към фризер със сладоледи. Приплъзвам се внимателно по гладката му стена, след това и по стената на следващия, зареден с бланширани зеленчуци и кори за баница. Чрез този хитър маньовър победно се оказвам на нещо като Т-образно кръстовище и ми иде да разтръскам радостно козина като излизащ от вълните лабрадор.

Мярвам в галерията в дясно млад мъж с анцуг. Заел е позиция в центъра на сектора, равно отдалечен от лавиците, за да придобие пълна представа за мащабите на експозицията, превръщайки се в незаобиколим акцент. Интелектуален тип с очила, непокорна, лошо поддържана брада, която замислено чеши, вглъбен в колорита от тестени изделия. Отправям мислено благодарност към Създателя, че вчера добрият ми съпруг купи хляб и се насочвам към противоположния край на изложбената зала.

Минавайки край млеката, зареждам кошницата с пет айряна и една заквасена сметана за плодовия ми пандишпанов сладкиш по рецепта на Катето Евро. Още една крачка, втора и опирам в друга солидна преграда от поклонници на изкуството – вълнуваща съвременна реплика на мащехата на Пепеляшка и доведените ѝ сестри. Разрошена госпожа, балансираща върху ботуши с пайети на високи и тънки като куки за плетене токчета, е потънала в дискусия с двете си дъщери на средношколска възраст, една идея по-сресани.

Заварвам ги, докато анализират свойствата на марка телешки салами: “Онова разстройство ми стана от оранжевия”, “Не, ма, от тоя с чушките”, “Тва не са чушки”, “А кво са?”, “Маслини. Ще го взема”, “Нали минаваш на диета?”…

Срещам мрачния поглед на малката дъщеря, подчертан от катраново черни, жигосани вежди. Промърморвам: “Извинете, може ли да мина?”, изчаквам ги да се спогледат, майката неохотно да се отдръпне с два сантиметра в ляво, а голямата дъщеря да отметне глава, зашлевяйки ме през лицето с пършивите си коси и аромат на застояло пържено. Разминаваме се мъчително в неприлична близост, но съм твърдо решила да не хабя патрони за неделни клиенти. Продължавам ведро към касите.

Кошницата ми вече е пълна и тежи, освен айряните, буца сирене, пакет брашно и други дреболии, съм добавила буркан кисели краставички, но за щастие пред мен стърчи само един господин с кариран каскет. Тъкмо ме обзема приятно облекчение, когато касиерът прави фаталната грешка да попита: „Имате ли 2 лева, за да ви върна 5?“

Човекът се намръщва и се заема да пребърква джобовете си като на каданс, бавно, подробно, по няколко пъти. Преживяйки нарежда: „Тука ги турих, къде са отишли?“

И тогава като по чудо съдбата ми изпраща избавление – на празната съседна каса се появява касиерка! С един лъвски скок се хвърлям към нея и стоварвам кошницата върху тезгяха й, ако беше олимпийска дисциплина, щях да чуя химна от най-високата стълбица. В същия миг обаче с болка осъзнавам, че съм забравила прясното мляко. Оставям касиерката да прокарва изобилните ми покупки през четеца и хуквам обратно, далновидно избирайки прекия път откъм входа на изложбената зала.

Завивам и не вярвам на очите си! Жената с яйцата още си е там, но в цял ръст. Изучава противоречивите внушения и многопластовата същност на млечните произведения от най-високия рафт, а върху лицето на служителката с количката вече е изписана зловещата полу усмивка на самия Ханибал.

Грабвам бутилка прясно мляко от количката й, припряно се извинявам и без да дават пет пари за нямото й изумление, се връщам на касата точно навреме, за да се насладя на компанията на мащехата на Пепеляшка и двете й дъщери. Касиерката дискретно побутва към тях пакет чипс:

Жената е преди вас.

Забелязвам два детайла: първо, пакетът чипс е единствената им покупка и второ, гримът и маникюрът на майката са тъмно лилави. Гледа ме с възмущението на човек, изтласкан брутално от пътеката към прогреса, готова всеки момент да ме разкъса на ситни парчета. Настръхвам. Леле, ако верно я бях прередила!

Най-сетне излизам, мъкнейки с торбите потискащото усещане, че съм обезпокоила хармонията в общество на ценители на авангардното изкуство.