Тайната на дълголетието е да не обръщаш внимание на болестите, казва писателят
- Кога усетихте писателя в себе си, г-н Даверов? Как стана това?
- Още не съм го усетил. Търся го упорито повече от петдесет години, но, изглежда, живее в друг. А ме нарочиха за писател още десетгодишен. Написах писмо с приключенията на групата при единственото си екскурзионно летуване, пратих го на роднини, те направили литературно четене и единодушно решили, че толкова хубаво и стилно може да пише само възрастен.
Цяла година ме разпитваха кой е този възрастен. Накрая ме обявиха за лъжец, измамник, самохвалко и прочее негодяй, което ми остана за цял живот.
Тогава реших да пописвам от време на време, за да ги убедя, че писмото е автентично. Вече няма кого да убеждавам, защото всички измряха. Продължавам по инерция.
- През 2002 г. във в. “24 часа” написах за вас текст със заглавие “Владо Даверов се върна от ада и написа романа “Животът на другите”.
Тогава ми казахте, че страдате от цироза и три пъти сте се връщали от сребристия тунел към оня свят. Какво ще напишете сега, след като победихте рака?
- Романът “Животът на другите” няма нищо общо с моите регулярни посещения в отвъдния свят, което заявявам категорично още в заглавието. А цирозата е най-малката ми грижа.
Начинът ми на живот ме обзаведе с толкова хронични болести, колкото примерно притежават жителите на малък град. Тайната на дълголетието е да не им обръщаш внимание или
както казва Чърчил,
“най-хубавото уиски,
най-хубавите пури
и нито час спорт!”
На него поне може да се вярва, измете вегетарианеца Хитлер.
А рака въобще не съм побеждавал. Просто той се смили над мен и ме пожали да се радвам на пъстрия свят за неопределен срок. С изгревите, залезите, есенния дъжд, дори Корнелия Нинова.
Оставил съм победите на комунягите. Те победиха природата, капитализма, Космоса, Вселената и черната дупка. Единствено човешкото у човека не успяха да победят, но напоследък полагат завидни усилия под знамето на пандемията.
- Излиза, че Господ не ви иска при себе си? Защо?
- Не съм говорил скоро с Господ и нямам представа какви са му намеренията, но истината е, че въобще не се натискам да се видим. Не съм си записал час в приемния му ден, който желае, да провери.
Цялото ми внимание е фокусирано върху децата и внуците, без да забравям нито миг за жена ми, която е моята най-вярна опора. Ядосва ме денонощно, обаче без нея съм загубен. Допускам също така, че Господ е цесекар и не иска да се заобикаля с левскари – това също обяснява донякъде случая.
- Между “Ягодовите полета” и най-новата ви книга “Съвършенство” мълчахте 6 години. Това не е ли прекалено дълго време за един активно пишещ автор?
- Ставам разговорлив след третата водка, а от шест години не пия. Пък и вече няма с кого да говоря – приятелите ми си заминаха. А и никога не съм бил активно пишещ автор.
Журналист - да. Като млад работех във в. “Народна младеж” и всеки ден се борех за правдата. Помагах на света да стане по-добър. Представяте ли си какъв глупак съм бил!
- Защо избрахте това “непродаваемо и нетърговско” заглавие “Съвършенство”?
- Не ми беше лесно. Дълго разсъждавах дали да сложа продаваемото заглавие “Едно ферари с цвят червен” или непродаваемото “Съвършенство”.
В един момент ме осени мисълта, че не продавам домати, а предлагам на евентуалния читател книга. Думи. И препинателни знаци, естествено.
Сетих се за Библията. Там не пише “В началото бе едно ферари с цвят червен”, а “В началото бе словото”. Ето как след дълбока душевна борба изборът падна върху непродаваемото “Съвършенство” .
- В книгата “Ягодовите полета” пишете за част от мъртвите си приятели - Христо Фотев, Христо Калчев, Виктор Пасков, Георги Богданов, Калина Ковачева, Георги Трифонов и др. Какво освен паметта ги обединява?
- Обединява ги талантът и мощното им присъствие в твърде празноглавия свят. На десетина като тях се падат стотици хиляди идиоти, патриоти, националисти, социалисти, идеалисти и подобни, вярващи сляпо в Христос, Мохамед, Буда, Ленин, Сталин, Димитров, само не в себе си.
Вечно недоволните средни граждани, готови да ти смъкнат ризата от гърба, гръбнакът на всякакви революции и въстания, лумпени, отричащи еволюцията, тъй като тя изисква мислене, инвестиции в себе си, съмнения, лутания и много, много работа.
Замествам неслучайно “демокрация” с “еволюция”, тъй като първото се превежда “народовластие” , а “народ” звучи безлично - дума, празна от съдържание, далече от персоналната отговорност на личността.
- Ще има ли “Ягодовите полета” продължение?
- Довършвам втората част, това е другата тайна на моето мълчание. Шест години гледам с ненавист компютъра, защото знам, че няма как да ми се размине. Казал съм “А”, трябва да кажа и “Б”.
- Вие ще останете в българската история най-вече като сценарист на филма “Вчера”. С какво си обяснявате факта, че от създаването му през 1987 г. той продължава да се гледа с интерес от всички поколения?
- Не ми пука как ще остана в историята и дали въобще ще остана. Давам цялото си имагинерно безсмъртие за десет години пълноценен живот в реалния свят. А за ваше сведение
романът “Вчера”
има 7 издания
и е преведен в почти
цяла Европа
Ценителите го смятат за по-добър от филма. Но както казва моят приятел - кинорежисьорът Людмил Тодоров, киното си остава забавление за слугини и войници в отпуска.
- На варненския кинофестивал филмът печели наградата на публиката, но е подминат от кинокритиката. Защо?
- Спомнете си кой спечели “Златната роза” и отговорът срамежливо ще се покаже зад завесата. Розата закичиха на ревера на “Ешелоните” - безочлива апология на несъществували събития.
(През 1986 г. “Златна роза” е дадена на филма на Киран Коларов “Те надделяха”. А “Ешелоните” е отличен с първа награда. И двата филма са партизански и антифашистки, и в двата главен герой е Тодор Живков. В първия го играе Филип Трифонов, във втория - Антоний Генов - бел. ред.)
- С кого от многолюдната ви фамилия се разбирате най-добре?
- Със себе си.
