Президентът на Атлантическия клуб Соломон Паси написа във фейсбук коментар, озаглавен “Пастирите на жирафа и българският парламент”. (Виж текста по-долу)
В него става дума за необходимостта от повече въображение у българските лидери и за каузите, които си струва да бъдат реализирани.
По този повод зададохме на Соломон Паси въпрос:
Вашето име за пореден път се завъртя за служебен премиер. Водени ли са с вас разговори за това?
Ето какво обясни той.
“Кратък отговор: Не.
Изчерпателен отговор: В политиката позицията е важна само ако:
1. Обслужва мащабна кауза; и
2. Е част от знаменит отбор.
Атлантическият клуб вече 30 години ражда каузи и подмладяващи се отбори, които ги реализират. И нищо чудно, че имена от екипа ни са в оборот. Преди месец публикувахме в “24 часа” една програма за несбъдващите се големи визии за България.
Статията, която публикуваме днес, предлага една малко по-различна от обичайните ни каузи. Но тя би запалила въображението на нашите деца и техните деца: да превърнем Софийския зоопарк от провинциална в континентална атракция. За целта пак ще е нужен отбор с континентално мислене, какъвто при нужда можем да сглобим. Но тази задача прехвърля мандата на служебно правителство.”
Ето и текстът на Соломон Паси във фейсбук:
Пастирите на жирафа и
българският парламент
Софийската зоологическа градина навършва 133 години. Тя е връстник на дядо ми.
Аз израснах край нея, около Спортната палата и националния стадион “Васил Левски”. Ревът на лъва, тръбенето на слона, лаещият кикот на хиените, вълчият вой и маймунските крясъци цепеха нощта толкова ясно, че често се усещах като жител на Зоопарка.
Жирафът беше мечта на баща ми, която той не доживя. Жирафът е животно - символ на въображението. Не случайно шопът, който според националния ни фолклор е емблема за липсващо въображение, казва при първата си среща с жираф: “Е, нема такова животно!” (И как да го има, като “От Витоша по-високо и от Искъра по-дълбоко нема!”.)
Липсващият жираф в София символизира липсващото въображение у българските лидери — тема, която от 25 април 2005 г. насам имаме несекващи поводи да обсъждаме. Защото на тази дата — след членството ни в НАТО и подписването на Европейския договор — приключи преходът към демокрация, след който вакуумът от изпарилото се въображение не роди нито една нова национална мечта.
Дали някои следващи избори ще доведат пастирите на жирафа при нашите деца, преди те да са подгонили към хоризонта бягащия мираж на своята мечта - жираф...
