Неотдавна повече от 3000 първокурсници от университета „Цинхуа“ започнаха новия семестър. Сред тях е и едно младо момче от планинско село край Чунцин на име Ли Ци. Прекрачването на прага едно от най-добрите висши учебни заведения в Китай означава много за Ли, който е избрал да стане лекар.
В началното училище момчето е диагностицирано с рядко генетично заболяване – прогресивна мускулна дистрофия, което представлява слабост в крайниците, бавно и напрегнато придвижване, обикновено се влошава с възрастта и за момента е нелечимо.
Въпреки, че е наясно в всичко това Ли Ци рядко мисли за болестта си и се фокусира върху нещата, които трябва да направи. Заради болестта си Ли прекарвал повече време в четене, и развил особен интерес към икономическото, социално развитие и ежедневните проблеми пред обществото, което го отвело до медицината с надеждата да може да помага на повече хора в нужда.
За Ли Ци в природа на човека е да иска да помага на другите. Когато установили болестта му и състоянието му започнало да се влошава, той получавал постоянно помощ и подкрепа от различни хора и това още повече затвърдило у него убеждението, че трябва и той да върне на обществото като поеме по пътя на най-благородната професия – лекарската, информира Радио Китай.
Днес Ли Ци се придвижва бавно, но като малък физическото му състояние не се е различавало от това на останалите му връстници. В дните преди да започне да се влошава той е тичал, скачал, обичал е да кара колело из прашните селски улички. Когато в прогимназията му поставят диагнозата „прогресивна мускулна дистрофия“, това е огромен емоционален удар за енергичния Ли Ци, макар дядо му, чичо му, майка му и брат му вече са били с болестта и да знае до какво състояние води тя.
„Спомням си как просто не исках да съществувам, чувствах се така сякаш животът ми приключи и няма никакъв смисъл. Но с течение на времето осъзнах, че не мога да променя факта, че съм болен, и трябва да ходя на училище, да се храня нормално. Тогава си казах, че ще продължа и ще гледам напред. Сега за другите звучи лесно подобно решение, но всъщност изпитвах огромна душевна болка“, разказва първокурсникът по медицина.
След като болестта го засяга по-сериозно Ли Ци започва да се движи много бавно и не може да участва нормално в часовете по физическо възпитание. Когато съучениците му спортуват на двора, той само гледа или стои сам в класната стая. Преди приемния изпит за гимназията Ли го налягат съмнения дали ще се справи. „След като другите се упражняват и работят усилено, те може да получат пълен резултат от 50 точки на приемния изпит по физическо възпитание. Аз мога да поискам да ме освободят и тогава оценката ми директно ще бъде 40 точки, което не е зле, но чувството за безсилие, че не можеш да направиш нещо, заради болест, за която ти не си виновен, е убийствено“, спомня си той.
Когато разбират за болестта на сина си, родителите на Ли Ци също изпадат в отчаяние, защото и брат му страда от нея. Затова много пъти Ли е единственият, който трябва да дава кураж съм на себе си, да намери път да се примири със ситуацията и да гледа напред. „Не съм сигурен дали все още съм преодолял шока и психологическото бреме, което ми стовари болестта, защото знам, че тя ще ме съпътства до края на живота ми. Едно обаче ми стана ясно – колкото да съм ядосан, колкото и разочарован и отчаян да се чувствам, това с нищо няма да промени факта, че имам мускулна дистрофия“, казва момчето.
За щастие, Ли Ци успя да посрещне болестта и житейските трудности, пред които тя го изправя, с позитивизъм. „Знам, че това, което мога да направя, е да вървя напред и да догонвам останалите. Дори и да смятам, че съдбата е несправедлива към мен, това не променя факта, че за да постигна нещо в живота си трябва да работя упорито за него“, споделя той.
Това обаче не е винаги е било така. С постепенното влошаване на състоянието му, Ли Ци се чувства безсилен да ходи на училище, дори само заради това, че мъчно изкачва стълбите. В гимназията, това вече за него е голям проблем. Класната му стая е на петия етаж, на който няма и тоалетна и за да отиде до нея в междучасията трябва да слиза и се качва по стълбите. За останалите деца не е проблем, но за Ли се превръща в истинско мъчение – бавно и изтощително. „Отнемаше ми поне десет минути да сляза долу, за да отида до тоалетната между часовете, и със сигурност щях да закъснея, докато се върна. – спомня си с горчивина Ли Ци. – За щастие, учителите проявяваха разбиране и не ме критикуваха за закъсненията“.
„След като се разболях, както учителите, така и съучениците ми помагаха много всеки ден“, обяснява той и добавя, че заради слабостта в мускулите ако е трябвало да се качва в класната стая с предмети или нещо тежко, винаги е трябвало да търси помощ от другите.
„Баща ми и доброволци от университета ми помогнаха да преместя необходимото, когато започнах новия семестър в „Цинхуа“. След като постъпих тук, тъй като не мога да местя неща в ежедневието си, моля моите съквартиранти за помощ. Просто нямам друг избор“, казва Ли Ци, усмихвайки се тъжно, и добавя, че се чувства неудобно, че не може да се отплати на хората, които винаги му подават ръка в момент на нужда. „Чувствам, че дължа на другите много“, категоричен е той.
По думите му, най-големият проблем, който болестта му е донесла, не е слабостта на самото тяло, а мисълта, че е в дълг, заради „многократната нужда от помощ от другите“. „Затова наистина искам да уча медицина с цялото си същество и се надявам един ден да мога аз на свой ред да се отплатя на обществото“, казва първокурсникът.
Всеки път, когато се връща в училище от лятната ваканция Ли Ци се чувства по-болен, „Когато се качвах нагоре имах болезнено и неприятно усещане“, признава той. Но болестта му, колкото и трудно да е да живее с нея, не оказва влияние върху умствените му способности и дълголетието.
„Това заболяване има много видове. Ако е тежко, може да окаже влияние върху продължителността на живота, но други са относително леки. Моето е умерено“, обяснява бъдещият лекар.
На кандидатстудентски изпит Ли Ци получава 659 точки и те му позволяват да бъде приет в 8-годишната програма за обучение на особени изявени студенти по медицина, която университетът „Цинхуа“ стартира от тази година.
„Идеята да уча медицина ми хрумна преди да се разболея. Изборът има известна връзка с моето собствено физическо състояние, но не твърде голяма, тъй като тя е практически нелечима. Вместо това мислех повече как да помагам на другите и това естествено затвърди избора ми да уча за лекар“.
