Има обаче две основни предимства в ситуацията в Украйна в сравнение със ситуацията в Сирия. Първият е, че за разлика от близкоизточната страна с нейния хаос, тук властите в Киев са на мястото си и организират съпротивата срещу руската инвазия по забележителен начин. На второ място, Украйна получи безпрецедентна международна подкрепа, изразяваща се в налагането на санкции и дипломатически натиск върху режима на Путин, както и в предоставянето на материална и военна подкрепа на украинския народ и армия
Мохамед Халаф
Изминаха седем години от руска военна намеса в Сирия (септември 2015 г.) и седем месеца от руската инвазия в Украйна. И две събития доведоха до трагедии, бедствия и сериозни последствия, включително тежки материални и човешки загуби: милиони сирийски и украински бежанци и хиляди убити и ранени от Украински , Сирйски и руски войници. Тези агресии доведоха и до дестабилизация на съответните страни и региони, а в по-широк план и до влошаване на международната обстановка в света. Надеждите са, че Руската Война , представена от Кремъл като „специална военна операция“, няма да продължи, колкото сирийската, но и досегашните променливи успехи на двете страни доказаха, че военната мощ на Русия е силно надценена, въпреки превъзходството на руското оръжие и огнева мощ. Путин не само не успя да възстанови стабилността и държавността в Сирия и да постигне поставените си цели в Украйна, но и двете войни се превърнаха в плато за агресора. Поради това никой днес не може да предвиди, как това ще се отрази на положението в самата Русия и на нейната политическа система в близко бъдеще.
Парадоксалното е, че двете руски инвазии са оправдавани с диаметрално противоположни мотиви:
1- В Сирия руската военна намеса бе мотивирана с необходимостта от запазване на нейното единство и суверенитет (при съхраняване на режима на Асад) и унищожаването на ислямските терористи, докато инвазията на Украйна цели анексия на нейните югоизточни райони (Донецк, Луганец, Запорожие и Херсон) - тоест подкопаване суверенитета и териториалната цялост на страната. Първоначалната цел на Путин беше окупация на Украйна и назначаване на марионетно правителство.
2- В Сирия Кремъл подкрепя управляващия режим (който е семейно притежание на фамилията Асад вече повече от половин век) в ущърб на интересите и свободното самоопределение на сирийския народ, а в Украйна инвазията бе мотивирана от небходимостта от оказване подкрепа на руското малцинство в тези райони и гарантиране неговото самоопределение.
3- В Сирия Кремъл оправдава военното си присъствие с необходимостта от противодействие на тероризма и ислямските екстремисти, отричайки политическите цели и легитимността на народното въстание, докато в Украйна кремълската пропаганда твърди, че Русия се бори с нацистите, припознавайки като такива целия украински. Според социологическите иследвания процентът на крайно националистите не повече о
4- При първия конфликт Путин се стремеше военната му победа да подобри международното влияние на Русия, докато от началото на инвазията на Украйна кремълската пропаганда твърди, че нейна основна цел е ликвидиране на еднополярността и американската хегемония и осъществяване преход към многополюсен свят, в който Русия ще бъде уважавана свръхсила.
Общото е, че и двете военни намеси целят, според Кремъл, защитата на руската национална сигурност и стратегически интереси като суперсила. И в двата казуса се оказа, че Путин и неговият генералитет не са си направили добре сметката, което обрича на неуспех техните военни авантюри .
Войната на Русия срещу сирийския народ
Лансирайки военната си намеса в Сирия Путин на практика сам приложи онова, за което направи Запада и в частност САЩ – предприемането на военни интервении в Ирак, Афганистан и Либия. Единственият му успех бе, че съхрани режима на Асад и измести Иран от централната му роля в конфликта. Друг негов „успех“ бе подменянето на женевските преговори (първата женевска декларация бе приета през 2012 г. и бе последвана от Резолюция №2254 на Съвета за сигурност на ООН от 2015 г.) с т.нар. формат „Астана“ – преговори с участието на Русия, Турция, Иран, които стартираха през 2017 г.), които обаче не се увенчаха с успех.
Понастоящем, въпреки руската военна интервенция, сирийският режим все още не е установил контрол върху цялата страна, нито е в състояние да стабилизира ситуацията в нея. Всъщност, Сирия си остава разпокъсана между няколко зони на външно влияние – турска – на север, американска – на изток, както и общата руско-иранско-сирийска военно-окупационна зона.
Нито Русия , нито Иран са в състояние да осигури финансово обезпечаване за възстановяването на страната( 400 милиарда Долара),нито пък логистична подкрепа на режима на Асад, което да му позволи да преодолее социалните и икономическите кризи , както и да осигури завръщането на сирийските бежанци в техните градове и домове. Липсват средства за крещящите нужди от възстановяване инфраструктурата на страната, а социално-икономическото положение е плачевно, което изправя сирийските граждани пред непосилни предизвикателства.
Всъщност единственото, което руските сили демонстрираха в Сирия, бяха бомбардировките и унищоженията от въздуха. Москва обаче няма потенциал да гарантира стабилност и възстановяване дори в контролираните от режима територии. За сравнение, САЩ успяха да наложат контрол върху една трета от сирийската територия (на изток от Ефрат), въпреки че разполагат само с между 800 и 1000 военни в тази страна. Благодарение на това, в американската зона бяха създадени предпоставки за завръщане на бежанците и за възстановителни работи със съдействието на Европейския съюз и с финансовата помощ на заливните държави-съюзници на Запада.
Ако върнем стрелките на часовника седем години назад, ще видим, че сирийската авантюра на Путин последва окупирането на грузинските области Абхазия и Южна Осетия и признаването им за независими държави (2008 г.), анексирането на Крим, както и подкрепата за обявяването на отцепническите „републики“ ДНР и ЛНР (2014 г.). Тогава Русия бе насърчена от международното мълчание около тези незаконни анексии и отцепвания на територии от суверенни държави. На практика, администрацията на Обама насърчи руския диктатор, тъй като не отдаваше нужното значение на случващото се в Сирия. Тогава американската политика се пренасочваше към района на Тихия океан и единствените ѝ жизненоважни интереси в Близкия изток се изчерпваха с гарантирането сигурността на Израел. Друга теза, обясняваща относителната американска пасивност в региона в средата на миналото десетилетие, е желанието на Вашингтон да остави Русия да затъне в сирийското блато, което да се превърне във втори Афганистан за Москва. Така че може би САЩ целенасочено оставиха регионалните конкуренти (Русия, Турция и Иран) да се заангажират с една безкрайна война.
Имперското високомерие
Проблемът на Русия е, че нейната намеса и в двата случая беше резултат от арогантността и манията за величие на президента Путин, която напомня на арабите за друга една авантюра – инвазията на Саддам Хюсеин в Кувейт през 1990 г. Тази мания бе подхранвана и от погрешни оценки за боеспособността на руската армия. Тук трябва да отбележим и факта, че бе преувеличена ролята на сирийската намеса като своеобразен полигон за повишаване капацитета на руския генералитет да води съвременна война. В доклад на руското Министерство на отбраната (януари 2019 г.), цитиран от арабския вестник Ал-Шарк ал-аусат, „само за три години 68 000 руски военни, включително 460 генерали, са участвали в бойни действия в Сирия”. Сред тях са: командири на руските военни отдели, командващите армиите на сухопътните войски, ВКС, ПВО, командирите на войскови поделения, 96 на сто от командирите на бригади и полкове... и 87 на сто от екипажите на тактическата авиация, 91 на сто от екипажите на армейската авиация, 97 процента от екипажите на военнотранспортната авиация и 60 процента от екипажите на стратегическата авиация". За въпросния период са били тествани "над 300 модела руско оръжие и военна техника, включително изтребители пето поколение". "Сухой-57 ", системи за противовъздушна отбрана "Панцир-С2", бронетранспортьори „Терминатор-2“, бронираният боен робот „Уран-9“ и други нови видове оръжия“.
Украинският капан
Има обаче две основни предимства в ситуацията в Украйна в сравнение със ситуацията в Сирия. Първият е, че за разлика от близкоизточната страна с нейния хаос, тук властите в Киев са на мястото си и организират съпротивата срещу руската инвазия по забележителен начин. На второ място, Украйна получи безпрецедентна международна подкрепа, изразяваща се в налагането на санкции и дипломатически натиск върху режима на Путин, както и в предоставянето на материална и военна подкрепа на украинския народ и армия. Благодарение на тези два фактора, сега наблюдаваме изчерпването на руската мощ и преминаване на украинските сили в частично настъпление. Днес Русия е изправена пред огромно предизвикателство. Путин пада в негов капан , който го постави на Европа и САЩ. Затова той продължава да затъва в блатото, което сам изкопа. от Вашингтон бе задействан и агресорът бавно, но сигурно ще се превърне в жертва на собствената си арогантност – както в Украйна, така и в Сирия. Лишаването на Путин от победа в Украйна, ще означава, че Русия вече няма да е в състояние да използва военния си потенциал за нови авантюри по света. Има една арабска поговорка която гласи(Който сее вятър, ще пожъне буря!).
