Знаете ли, че Вълчо Камарашев е приет за артист в ДВТУ незавършил гимназия, защото бил особено талантлив. Освен това и много строен - готвели го за любовник? Е, природата му отнема косата и стройното тяло, но не можа да му открадне таланта.
Вълчо Камарашев е роден на 12 септември 1937 г. във Видин, но детството му преминава в Русе. Завършва ДВТУ в класа на проф. Филип Филипов. От неговия випуск са Виолета Бахчеванова, Васил Стойчев, Лили Райнова, Живко Гарванов, Асен Кисимов и др.
До 1977 г. обикаля няколко провинциални театъра, през 1962-1964 г. е зам.-директор на Пернишкия. За кратко време е в столичния Театър “Сълза и смях” и после
пасва като дялан
камък в трупата
на Военния театър,
където се и пенсионира.
Той не изпива горчива чаша като колегите си Георги Георгиев-Гец, Славка Славова, Таня Масалитинова, Георги Черкелов, Асен Кисимов и други големи актьори, които през 1996 г. са пенсионирани и де факто прогонени от сцената на Народния театър.
12 години и половина след пенсионирането си Вълчо Камарашев работи на щат във Военния, но на половин заплата. Обичаше да цитира големия английски актьор Лоурънс Оливие: “Артистът не се пенсионира! Винаги има и ще има филми и театрални представления, за които трябват и 80-годишни старци, и малки деца. Изкуството няма възраст...”.
Камарашев дебютира в киното чак в Христова възраст. Когато е на 33 години, Въло Радев го кани в двусерийния си филм “Черните ангели”. Ролята е малка, но достатъчна, за да го забележат режисьорите и да започнат постоянно да го канят във филмите си.
Актьорът започва да си записва ролите още от времето на Вълко Червенков, в тетрадка, която грижливо пази. За своя първа по-голяма изява бай Вълчо, както го наричат всички, брои ролята си на фелдфебела в “Тримата от запаса”.
Този филм на Зако Хеския се смята за първата наша комедия с тема от Втората световна война. За Камарашев е истинско предизвикателство и удоволствие да се снима с такива исполини на смеха като Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов.
Поканите към бай Вълчо са толкова чести, че през 80-те години на миналия век той се снима в 3-4 филма на година. През 1984 г. например играе в 5 ленти: “Зелените поля...”, “Дело 205/1913 П. К. Яворов”, “Издирва се”, “Събеседник по желание”, “Поета и дявола”. “Вероятно са ме викали, защото съм им бил необходим и съм си вършил добре работата” - коментираше скромно актьорът.
Играл е всякакви роли: и по-главни, и средни, и съвсем епизодични. За професионалист като него това няма значение. Важното е да ги изиграе добре и зрителят да го запомни.
Признаваше, че е страдал, ако не си е свършил качествено работата и филмът или пиесата не са се получили докрай.
Философски приема факта, че никога не са го канили за роли на любовник. “Аз винаги съм бил характерен актьор. Но съм играл и отрицателни, и положителни, и “смесени” роли”, казваше бай Вълчо.
Той обича еднакво всичките си роли, но никога няма да забрави монолога си във филма “Дело 205/1913 П. К. Яворов” на режисьора Киран Коларов по сценарий на Свобода Бъчварова.
Във филма Лора вече се е самоубила, а след неуспешния опит над себе си, Яворов постепенно ослепява. Камарашев играе Кръстьо Македонеца, участвал заедно с поета в Илинденското въстание. След нещастието го вози с малко файтонче.
В един от кадрите, който снимат в Стария Пловдив, файтонът минава покрай дюкяни, пред които стоят няколко заможни мъже. Един от тях казва презрително:
“Господа, пред вас
е убиецът на Лора!”
Героят на бай Вълчо спира файтона, отваря капрата и бърка в нея, за да извади пищова. Яворов успява да му хване ръката и казва: “Сопри се, Кръсте, сопри се!”.
И тук актьорът произнася своя невероятен монолог: Море, войводо, мозъкот ми внетре на макя ме псуе, а ти пак сопри се, та сопри. Един банков чиновник, гадин мърсолко, ке казуе на един поет и войвода убиец, а язе да дремем на капрата! Така ли сакаш? Свеет! Не е тойо божио свет, а боклук... Мале мила, не ме гледай! Кога бех малечок, баща му ми плака воднуж во рукете и ми кажуеше: “Балканскиот полуостров, Кръсте, е столнината на адот и баш тук найде да се пръкнеш...”.
Сценарист на филма е Свобода Бъчварова. Тя намира в един сандък в мазето на някакъв македонски комита безценен архив. И от написаното там й идва идеята за този монолог.
И в последните години от живота си
актьорът не криеше,
че му се играе много
- и в киното,
и в театъра
Иначе гледаше спокойно и мъдро на нещата. Казваше, че животът е сложен, в него всичко влиза. И много хубави неща, и недотам хубави, понякога и тревожни. Друг път е трудно... Всичко има в него и трябва да го преодоляваме.
Казваше още: “За нашето поколение беше хубаво, че се правеха много филми и повече се снимахме. Сега има неща, които не ми харесват.
Измислих една смешка: в много от съвременните филми, - и български, и чужди, мъжете се стрелят, а младите жени се събличат. Най-много ме смущава липсата на духовност. Сега се търси главно забавлението”.
И добавяше съвсем за финал: “Колкото и да ни е труден животът, колкото и да ни е тежко понякога, усмихвайте се, хора!"
2000 г. Вълчо Камарашев с наградата за най-добра мъжка роля
