Разказ на Славчо Пеев - най-добрия му приятел
Със Станко се знаем още от времето, когато тренирахме баскетбол, той една година по-малък от мене. После ме приеха във ВИТИЗ, а той е започна да следва българска филология в СУ. Продължихме да се виждаме, да се срещаме на по “игричка” в училищни дворове.
Мен ме разпределиха в Добрич, а Станко започна работа във в. “Стършел”. Изпратиха го кореспондент в Бургас. Виждахме се в София, защото и двамата си идвахме често. С Климент Денчев му ходехме на гости от Толбухин в Бургас.
Веднъж ни разказа следната история. Качил се на самолета от Бургас за София. Запалили моторите, обаче те - фър,фър, фър - и загаснали. Втори опит - и пак нищо. И тогава от кабината излиза много едър пилот.
Самият Станко беше бая едър и за да признае това на пилота, значи оня трябва да бил великан. Изминал пътеката в самолета до опашката му, върнал се, застанал по средата и казал: “Абе, ще ми литнеш ти!”.
Но самолетът така и не литнал. Свалят пътниците, идва технически екип и започва да го ремонтира. А едрият пилот обикалял самолета и от време на време гневно ритал гумите.
Станко разказваше историята много смешно. И в същото време беше съвършено сериозен. Ние падахме от смях, а той с лице като на Бъстър Китън.
Може би малцина хора знаят, че първата пиеса на Станко
“Римска баня”
е спрян
и нереализиран
сценарий
Три дни мислехме какво да правим и му предложих да го опитаме на сцената. И в театъра го пуснаха! Но неговата зала събира до 550 души на представление, а българско кино тогава се гледаше много и щяха да го видят милиони зрители.
В ония времена Тодор Живков много обичаше да ходи на театър. И където не отидеше, пиесата, особено ако е по-остра, падаше от репертоара.
И “Римска баня” може би щеше да има такава съдба - ние все чакахме Живков, а той все не идваше, все отлагаше. И, разбира се, веднага тръгна слухът, че спират постановката, а тя се играеше при препълнен салон.
Една вечер
Тодор Живков дойде,
помня, че беше
с някакъв генерал
След представление винаги слизахме в барчето, за да си каже Живков оценката. Слязохме и този път, седим долу целият екип, той седи и мълчи. Цяла вечност мълчание! Той трябва да проговори, никой не смее да го изпревари. По едно време Живков попита: “Абе кой написа тая пиеса?”. Станко се изправя бавно, той беше към 190 см, нали ви казах - едър един такъв. “Ти женен ли си бе, момче?”, пита го Живков. “Женен съм”. “А деца имаш ли?”. “Две, другарю Живков?”“Е, не те ли е страх за децата, бе?!” - засмя се Живков и така на пиесата като й тръгна, та над 550 представления тогава.
През 1981 г. Стратиев стана главен художестевен ръководител, а аз - директор на Сатирата. Приеха ни за членове на БКП, защото не можело на тези постове да бъдат безпартийни хора. Двамата много се разбирахме и мисля, че бяхме добър тандем. Но през 1987 г. нещо го закъсахме с тези “горе”.
Станко написа пиесата си “Балкански синдром”. То всъщност не беше пиеса, той го направи за 30-годишнината на театъра. Обаче вътре имаше едни работи, дето... Стана си като представление и продължихме да го играем в театъра.
Но бяхме направили и 2-3 пиеси, които нямаха особен успех. А имахме много висок план. Направихме три вечери в театъра от 22 ч, в които цените на билетите бяха три пъти по-високи. Аз четях стихове на Марко Ганчев и Константин Павлов, Доротея Тончева - на Стефан Цанев. Поканихме да пее Йълдъз Ибрахимова, която тогава се казваше Сузана Ерова, свиреше китаристът Огнян Видев от Пловдив.
Получи се нещо страхотно, невероятен интерес имаше, в София се заговори за това. И на третата вечер ни спряха тока. Помня, че Йълдъз викаше, че може да пее и без микрофон. Огнян засвири на куха китара и на една петромаксова лампа откар. Изкарахме до 2-2,30 през нощта.
“Горе” останали не доволни от тази работа и
на 4 декември 1988 г.
ни казаха, че сме
уволнени
Издигали по-млади хора, това им били мотивите. А нас ни “освободиха” от партията.
До този декември 1988 г. Станко Стратиев беше едно момче, хуморът му не беше злобен. Беше слънчев човек. След уволнението той започна да се променя и след 1990 г. стана съвсем друг човек - мрачен един такъв и хуморът му стана мрачен.
Аз три дни след уволнението влязох в болница, но това е друга история. Преживях го бързо, някак по-емоционално, но той като по-друг човек го е преживявал в продължение на години. Тогава написа знаменитата фраза как последният българин, който напускайки страната, да загаси тока.
На 4 януари 1989 г. ни потвърдиха уволнението. Тогава
със Станислав
направихме първия
частен театър,
преди още да е дошъл 10 ноември.
Казваше се “Надежда” по името на софийския квартал, помещавахме се в един младежки дом. Тогава кмет на района беше Николай Добрев, който по-късно стана един от лидерите на БСП.
Той беше нестандартна личност, която вървеше преди времето си. Взехме за режисьор Здравко Митков и направихме две постановки - по Мрожек и Уди Алън. Играеха Татяна Лолова, Кирил Варийски, бог да го прости, Велко Кънев, аз и трима студенти. Имахме луд успех, народът се тълпеше да ни гледа. И след два месеца и половина казаха, че закриват театъра.
Когато отидох да кажа това на Кольо Добрев, той тегли една яка македонска псувня. Като кмет той не ни искаше пари за наем в клуба, ние оправяхме хонорарите си само от постъпленията.
Един ден през септември 2000 г. към 7 часа вечертас Димитър Манчев сме в барчето на театъра. Станко мина покрай нас и дори не ни поздрави . Върви с голямата си чанта, мрачен, сякаш невиждащ нищо и никого.
На другия ден почина. Заговори се, че това е станало във Виена, понеже жена му работеше там. След време синът му ми разказа, че баща му не станал както обикновено към 9-9,30 часа. Отишъл да го събуди и го намира починал в съня си.
С усмивка.
Човекът, който през последните десетина години не се усмихваше...
