Позабравеният македонският революционер от Хасково, който умира на 30 юли 1961
На 30 юли 1961 година, в родния си град Хасково, умира воеводата Никола Коев, по-известен с името Мамин Колю - македонски комита и братов син на големия водач на българското освободително движение в Македония и Одринско, воеводата Таню Николов. Смъртта го спохожда на 81 години, но безсмъртието му е вече вън от съмнение - от топлите вълни на Беломорието и планинските селища на гораните в Косово и Албания, през Македония и родната му Тракия, та чак до българска Добруджа и до днес се пее "неговата" песен - "А бре Кольо, мамин Кольо, мамина комита,не наоди ли се, Кольо, по Пирин планина?"
Никола Коев се ражда година след Освобождението и пет години преди Съединението на България, в далечната 1880 г., на 20 март, в семейството на Кою Николов Жеков от Хасково. Кръстили го на дядо му заможният хасковски терзия Никола Ангелов Жеков от Гьол-махле /Кв. "Градински"/. Бащата на Никола бил по-големият брат на Атанас Николов Жеков, известният по-късно тракийски войвода Таню Николов. Никола Коев, наричан в къщи от близките си Колю, получил основно образование в родния си град, а изпълненото с надежди за свобода и обединение на българските земи време на неговото детство и младежки години го възпитали в патриотизъм и справедливост.
Решенията на Берлинския конгрес през 1879 г., с които се уреждали териториалните въпроси след Руско-Турската война от 1877-78 г. щели да изправят балканските народи пред тежки и трудно решими спорове за десетилетия напред, довели до кръвопролитни борби за свободата на българите в Македония и Тракия, където българското население било преобладаващо, признато още с приетите граници на Българската Екзархия през 1870 г.
Протестите и недоволството срещу Берлинския договор придобили организиран характер след създаването на Вътрешната македоноодринска революционна организация /ВМОРО/ през 1893 г. в Солун. Конфликтната обстановка създадена на Балканите затруднявала намирането на правилно решение. Един от създателите и идеолозите на ВМОРО Дамян Груев, наричан Македонския Левски, отбелязал още тогава, че всички те поемайки отговорността да работят за освобождаването на Македония достатъчно ясно и точно си давали сметка за съществуващите възможности: "Мислехме да създадем организация по подобие на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски и др.... Не можехме да възприемем гледището "прямо присъединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчности поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция... Ние сме българи и всякога ще работим за обединението на българщината. А всички други формули са етап за постигането на тази цел".
В тази ситуация много млади, с по-буен характер, българи от различни краища на страната станали членове на ВМОРО и поели по трудния и опасен път на революционната борба. Никола Коев бил един от тях. От януари 1901 г. до ноември 1902 г. той служил в 10-и пехотен полк в Хасково.Още в казармата се включилв организираното от ВМОРО освободително движение. По това време чичо му Таню Николов се подготвял с четата на войводата Вълчо /Константин/ Антонов - Сеченката да влезнат в Тракия. Задачата им била даорганизират комитети в Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско, които да подготвят населението за въоръжена борба. Примерът на чичото оказал силно въздействие върху племенника, който бил само 7 години по-млад от него. Веднага след уволнението си от полка, Никола Коев заминал за София, за да се запише в някоя от сформираните по това време въоръжени чети, подготвяни за преминаване в Македония. Решението му да поеме по пътя на чичо си предизвикало в семейството огромна тревога и несъгласие. Кою Николов се опитал да спре сина си и потърсил подкрепата на брат си Таню за да отклони младежа от опасния път на четническата борба. В писмо до него той го помолил за помощ: "Аз на Коле давам 60 декара ниви, къщата и дама(обора), затова те моля ти да му пишеш да остане у дома. Моля те като брат, ти да му напълниш главата..." Какво са си говорили чичото и племенника само можем да се досетим, защото Никола Коев приел името Мамин Колю и поел по избрания от него път на въоръжена борба.
В началото на август 1903 г. Мамин Колю заедно с четата на Иван Наумов - Алябака, назначен за организационен войвода в Крушевско, влезнал в Македония за да се включи в Илинденското въстание. Крушево било освободено от близо 1020 души четници след превземането на общината и пощата. Бастионът на турската власт се оказала жандармерийската казарма. Нейната упорита съпротива била сломена след като Мамин Колю заедно с Коста Христов - Попето успели да я запалят.
На 3 август Крушево бил обявен за свободен град и център на Крушевската република, която за съжаление просъществувала едва 10 дена. Още на 12 август пространството пред селището почерняло от прииждащия турски аскер и башибозуци. Четниците, сред които и Мамин Колю се отбранявали смело, но натискът на 15 000 хилядният турски аскер, водени от Бахтиар Паша принудил въстаниците да отстъпят с много жертви.
След потушаване на Илинденското въстание Мамин Колю заедно с Иван Наумов - Алябака заминали за София. Двамата революционери преживявали тежко разгрома на въстанието, сломената съпротива на Крушевската република и дадените жертви. Под въздействието на току-що отминалите събития, един ден те причакали често минаващия по една от софийските улици файтон на турския консул. Стреляли по него за да го убият, но само ранили гавазина му. Неуспешният атентат срещу защитеният официален представител на Османската империя предвещавал сериозни проблеми за българската държава. За да потушат надигащия се дипломатически скандал властите били принудени да заловят и осъдят двамата революционери.
Шест месеца по-късно без обявяване на амнистия тихомълком Мамин Колю и войводата Иван Алябака били пуснати от затвора. Веднага след освобождаването си Мамин Колю се отправил към Македония и от 1905 година до обявяването от младотурците на Хуриета (от арабски свобода), действал като четник в четите на Коста Попето, Иван Наумов-Алябака, Апостол Петков и Ичко Гюпчев.
На 13 април 1909 г. султан Абдул Хамид ІІ се опитал да си върне властта с контрапреврат. В този тежък момент младотурците потърсили подкрепата на ВМОРО и организирали поход към столицата за да неутрализират контрапреврата. Мамин Колю, с четата на Христо Чернопеев и още 1200 четници, взел участие в 100-хилядния поход към Цариград за детронацията на султана и отвеждането му в Солун.
След официално обявеното единодействие между младотурците и ВМОРО и подкрепата на българските революционери, напрежението сред българското население в Македония чувствително спаднало. В този недълъг промеждутък от време членовете на ВМОРО заменили въоръжената борба с политическа дейност. Разделени в две новообразувани политически партии - Съюз на българските конституционни клубове (СБКК) и Народна федеративна партия (българска секция) (НФП), започнали кървава вражда. Мамин Колю, който по това време бил в четата на Апостол Петков (Ениджеварското слънчице) и както чичо си войводата Таню Николов подкрепял Съюзът на българските конституционни клубове.
Само две години били достатъчни за да изчезнат и последните следи от добрите намерения на младотурците за справедлива държава. С предприетата от новите турски политици забрана на организации с етнически характер, двете политически партии Съюз на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия били забранени. В Битолския вилает властите пристъпили към пълно обезоръжаване на християнското население и въпреки широко пропагандираните лозунги за ред и равенство, младотурците предприели сериозна преселническа акция, целяща засилване на мюсюлманското влияние в региона. Това било сигнал за българите да започнат възстановяване и укрепване на нелегалната мрежа за подновяване на въоръжените действия.
Настъпилите промени в политиката на младотурците и разцеплението на българската революционна организация нанесли големи щети на освободителното дело. Революционерите като Таню Николов и неговият племенник Мамин Кольо, родени и израснали в Хасково и свързани емоционално с Македония и Одринска Тракия, не приели новата ситуация и затова били отстранени от надделялото ляво ръководство в лицето на Яне Сандански. Вътрешният конфликт довел до кръвопролитни атентати насочени срещу най-изявените ръководители двете крила. След жестокото убийство на Борис Сарафов и Иван Гарванов, Т.Николов получил задачата да убие Яне Сандански. Избухването на Балканска война през есента на 1912 г. потушило за известно време вътрешните конфликти.
Всенародният ентусиазъм, който съпътствал Балканската война, обединил македонските и тракийски войводи, независимо към кое крило на организацията били ориентирани. Таню Николов продължил да воюва в Македония, но вече като част от българската армия, а Мамин Колю станал негов подвойвода и байрактар. При защитата на Елидже, един от трите прохода свързващи България с Беломорска Тракия, той вече бил самостоятелен войвода.
През зимата на 1913 г. се очертавал краят на войната.Обявената от турското командване за непревземаема Одринска крепост била стегната в менгемето на българската обсада. По това време Мамин Колю като подвойвода на четата на Таню Николов охранявал Духовната мисия на Светия синод на Българската екзархия, предприела покръщаване на помаците в Гюмюрджински окръг.
Покръщаването се извършвало под ръководството на Българската православна църква със съдействието на въоръжените чети на Таню Николов, Христо Чернопеев и др. войводи. Военните власти не подкрепяли тези действия, които по-късно през 1934 г. Светия Синод определил като "черно петно за светата ни църква" заради силовото налагане на християнската религия, а покръстените около 200 000 души, малко по-късно се върнали отново към мюсюлманската си вяра.
След приключване на Балканската война Никола Коев - Мамин Колю сложил край на четническата си дейност.През 1914 г. се оженил в с. Кушланли, Гюмюрджинско и до 1919 г. живял със семейството си в Ксанти и Гюмюрджина. За известно време бил назначен на служба като български стражар.
През периода 1920-1924 г., Никола Коев подкрепил дейността на Вътрешната революционна организация /ВТРО/ в Хасково и Западна Тракия. Това било времето на активното сътрудничество с турската революционна организация за съвместна борба срещу гръцката окупация на Западна Тракия и единодействие между турските и българските чети в защита на населението. След 1922 г., българското правителство било принудено да спре подкрепата си за сънародниците, останали извън държавните граници. Заплашени от физическо унищожение и национално асимилиране повечето български семейства предпочели тежката бежанска участ пред угрозата да бъдат погърчени, напуснали родните си места и се преселили в България. Това лишавало от подкрепа революционните чети оттатък границите, а и държавата вече не гледала на тях с добро око и те започнали да се разпускат. След 1925 г. Мамин Колю се оттеглил заедно с чичо си Таню Николов в Асеновград и започнал да работи в неговата мелница. Таню Николов изгубил рано семейството си се грижил с любов за децата на племенника и съратника си Мамин Колю.
За съжаление съдбата на смелите войводи в новите времена, настъпили след есента на 1944 г. била тъжна, особено за тези, които не харесвали новоустановения в България комунистически ред. Т. Николов и Мамин Колю не получили заслуженото признанието и уважение за стореното от тях. Често пъти били обиждани като ги наричали разбойници и терористи. Сприхав по характер Т. Николов се скарал и с Мамин Колю и се отказал да осинови племенниците си, което нагнетило съвместната им работа. Огорчен от отношенията помежду им и към имотите му той завел дела за разсиновяване. След трагичният инцидент, с който завършил живота на стария войвода, Мамин Колю напуснал Асеновград и се върнал в родното Хасково, където през 1961 г. починал.
След него обаче останала песента:
- На мен ми е майка, мале, Пирин планина
на мен ми е жена, мале, пушка манлихера,
на мен ми са деца, мале, дребните куршуми.
Къде да ги пратя, мале, работа ми вършат,
работа ми вършат, мале, назад не се връщат.
Един век ни дели от драматичните събития в Македония и Тракия, които отдавна вече са част от националната ни история. В наше време обаче много хора биха си задали въпросадоколко е съхранена историческата памет на българите от различни краища на някогашната Българска екзархия и особено на днешните потомци на българите от Македония.
