Дизайнерът революционер, който отвори вратата на японската мода към света, оцеля като дете в Хирошима и почина от рак на черния дроб на 84 г.
Той беше близък приятел на Кристо и Жан-Клод и голям ценител на изкуството им.
От ранните години на кариерата си твърдеше, че модата е вид дизайн и затова трябва да се вдъхновява от архитектурата и фотографията. Затова настояваше, че е дизайнер, без да добавя определението “моден”.
Беше един от големите революционери и новатори в изграждането на уникален стил, но не се притесняваше да създава и униформи като тези на служителите на електронния гигант “Сони”. Негово дело е прословутото черно поло на приятеля му Стив Джобс, с което техногуруто се появяваше на всичките си презентации. Част от творбите му са в различни музеи по света, включително в постоянната колекция на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк – особено признание за създател на облекла.
Обединил влиянието на Изтока и Запада, талантливият японец умееше да гледа като визионер в бъдещето, без да загърбва поетичната носталгия на миналото.
На 84 г. творецът, който отвори вратите на японската мода за света, си отиде без шум от рак на черния дроб в болница в Токио. Още преди новината да обиколи медиите на всички континенти, модният идол Исей Мияке вече почиваше в гроба си. Последното му желание било да го изпратят само най-близките му на скромна церемония.
Роден в Хирошима на 22 април 1938 г., Мияке е едва 7-годишен, когато градът е пометен от американската атомна бомба, убила над 145 000 души. Момчето е на 3 км от епицентъра и оцелява, но не и майка му –
тя умира от радиацията
3 години по-късно. Самият той на 10 г. развива заболяване на костния мозък.
“Когато затворя очи, все още виждам неща, които никой не трябва да преживява: ярката червена светлина, черния облак малко след това, хората, тичащи във всички посоки, опитвайки, отчаяно да избягат. Помня всичко това”, изповяда се той в есе за в. “Ню Йорк Таймс” през 2009 г. И добавя, че предпочита да мисли за неща, които могат да бъдат създавани, а не разрушавани и които доставят радост и носят красота.
Японецът признава, че дълги години е премълчавал историята на травматичното си детство, защото не е искал да го наричат “дизайнера, който оцеля от атомната бомба”. Той си отиде само ден преди Хирошима да отбележи 77-годишнината от трагедията.
Като млад Мияке искал да бъде танцьор или атлет, но това се променило, когато започнал да чете модните списания на сестра си. Учи графичен дизайн в университета по изкуствата в Токио (тогава все още няма специалност “Мода”), а през 60-те години заминава за Париж, където работи като асистент за такива модни корифеи като Ги Ларош и Юбер дьо Живанши. Във френската столица става свидетел на студентските протести от 1968 г., които
го вдъхновяват да прави дрехи за всички, не само за елита
“Аз не правя мода, правя дрехи”, обичаше да казва той, когато вече бе суперзвезда.
“Изглежда, че бях орисан да присъствам на събития, които носеха големи социални промени – признава той през 2017 г. в книгата “Откъде идва Исей?”. – Париж през май 1968 г., Пекин по времето на “Тянанмън”, Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Сякаш бях свидетел на историята.”
След първия пробив в Меката на модата – Париж, Мияке за кратко се мести в Ню Йорк, за да се завърне през 1970 г. в Токио и да отвори собствено дизайнерско студио. 10 г. по-късно всички говорят за него като за един от големите пионери в модата, който въвежда на подиума необичайни форми от пластмаса и метал, но използва и традиционни японски материали като хартията.
Наричаха го “принца на немачкаемите микроплисета” заради изобретената от него технология да обработва плата между слоеве хартия в гореща преса. Успехът е феноменален, защото многобройни тестове доказват, че плисетата не губят формата си и не се мачкат, независимо на какви въздействия са подложени – дали се връзват на възел, свиват на топка, или се перат в пералнята. В книгата си от 2012 г. “Плисета, моля” Мияке изповядва философията си, че “дрехата трябва да дарява с пълна свобода онзи, който я носи”.
Създадена през 1993 г., неговата едноименна линия “Плисета, моля”, изработена от почти безтегловен полиестер, включваше “водопади” от подобни на акордеон плисета. Те се превърнаха в най-разпознаваемата му визия. Повечето от дрехите нямаха копчета и ципове, нито стегнати дупки за ръцете или очертана талия. Носенето им означаваше да се открие липсата на каквито и да било физически ограничения, което според Мияке би трябвало да води и до липса на емоционални и творчески задръжки.
Прототипът на колекцията се ражда през 1991 г., когато дизайнерът работи заедно с хореографа Уилям Форсайт по костюмите на балета “Загубата на малкия детайл” с танцовата трупа във Франкфурт. Там балетистите носят панталони, които в един момент се превръщат в рокли, балерините – обратното.
През 2000 г. японецът прави нова линия, предназначена да опрости още повече правенето на дрехи без необходимост от шиене. За целта е програмиран специален стан, от който платът излиза под формата на тръба. Прекалено смелата идея в основата на всичко това е
клиентът сам да си “изрязва” дрехата
с дължината на ръкавите или полата, която иска.
Изключително изобретателен във всичко, с което се захванеше, Миаке ценеше таланта на хората като него, чието въображение и кураж не познават граници. Може би това обяснява голямото му приятелство със световноизвестния творец от български произход Христо Явашев – Кристо и съпругата му Жан-Клод.
Прочутият дизайнер обаче не се ограничаваше само с облеклата, но се хвърли да създава и всички възможни аксесоари към тях. Линията му от чанти “Бао Бао”, съставени изцяло от малки цветни триъгълници от поливинил, става толкова популярна, че скоро светът е наводнен от нейни ментета. Колкото до парфюмите му – говори се, че най-любимият на жените – свежият L’Eau d’Issey, се продава със скорост по един на всеки 14 секунди. Дизайнът на шишенцето – тънък, минималистичен конус с матов сребрист връх, подчертан от малко топче, бил вдъхновен в една нощ, когато Мияке видял как Луната изгрява над Айфеловата кула.
Съоснователят на “Епъл” Стив Джобс пък е този, който моли Миаке да му направи дреха, която да се превърне в негова запазена марка. Така се появява емблематичното черно поло, от което стилистът прави 100 идентични бройки по 175 долара всяка.
Дизайнът трябва да изразява надежда, е един от основополагащите принципи на Исей Мияке. До края на живота му за него модата остава начин на подчертаване на човешката същност, а не бизнес за правене на много пари. “Хората и човешките форми ме интересуват най-много - изповяда той пред в. “Таймс” – Облеклото е онова, което е най-близко до всеки човек.”
